Нали знаете, че почти винаги задавам въпроси? Този път въпросът ми е много личен. Може и да не отговаряте на глас, за да не ви чуе някой! Може да отговорите тайничко, само на ум!

„Имали ли сте някога,  или пък, защо не и сега, някакво тайно място, само ваше? И когато се намирате там, на това място, да се пренасяте в други, тайни светове? Нещо като магически, времеви тунел?“

       Аз, когато бях много малък, най-напред използвах за тази цел моето дървено детско креватче. Но за да се задейства магията, то задължително трябваше да е покрито с едно одеяло. Вътре ставаше тъмно като в пещера и тогава магията действаше.

       После, като поотраснах още малко, открих и други такива специални места, с подобни възможности. Най-предпочитаното от тях беше един дебел крив клон на дюлята в бабиния двор, с удобно естествено седло, и когато лятно време дюлята беше зашумена, аз го възсядах като кон и отлитах нанякъде. Последния път, когато посетих това паметно място, с огромно съжаление забелязах, че дюлята вече я няма. Всъщност, най-вероятно я нямаше от доста отдавна! Нямаше го и моят вълшебен кон.

       Така че този таен канал към другите светове вече е безвъзвратно затворен! По-късно в тези приключения ми помагаха книгите. Независимо къде се намирах.

       Вероятно сте забелязали, че в последно време, тази особена функция, за мен се изпълнява от моята кухня. Странно, но факт! Не е необходимо непременно да е тъмна! Подозирам, че тук ключова роля по някакъв начин играе кухненският телевизор.

       Та, тази вечер, докато слушах новините, съобщиха как президентът на „държавата на шансоните и божолето“, в отговор на една подарена им панда, върнал жеста, като подарил кафяв кавалерийски жребец. Подарил го на президента на тези, които обикновено свързваме с чая. На „повелителите на пандите и на „кунг-фу“-то“. Подарил му кафяв кавалерийски жребец! Дано поне да го поязди!

       Чувайки за този дипломатически акт и особено за  кафявия елитен жребец, каналът на времето в моята кухня ненадейно  се задейства, и аз изведнъж се пренесох някъде далеч в моето детство, преди много, много години. В съвсем други времена! Не мога да преценя точно колко години назад, но трябва да бяха поне петдесет и пет.

        Моят баща беше жив. Не си спомням дали по това време съм знаел изобщо нещо за пандите, но във всеки случай аз  никога не съм му подарявал никаква панда. Нито една!  Но един прекрасен ден той ми подари не един, а цели четири коня! Два бели и два черни. Истински расови коне! Черните бяха истински арабски жребци! Много красиви, с изящно извити шии. А и белите бяха красиви като тях. Истинско бижу! Изобщо не им отстъпваха! Имах чувството, че всички са от една и съща благородна порода. Бяха като изваяни с длето! Нямаха никаква сбруя, бяха само наметнати с по една пелерина около шията, завършваща с красив назъбен бордюр. Ако сте виждали на кино рицарски коне, нещо такова! Но моите бяха много по-изящни!  Баща ми ги беше обзавел с луксозна дървена конюшня, разделена на квадрати. Еднакви квадрати.

        Бяха много добре обучени коне, и когато се движеха, правеха едни специални, грациозни подскоци встрани. Спираха и пак подскачаха! Правеха някакви уникални фигури, наподобяващи буквата „Г“. Освен това, много харесваха да препускат по своето равно поле, където игрите им приличаха на някакъв чуден танц, но същевременно и на много сложна битка. Бяха много игриви! И винаги правеха своите  красиви фигури по полето! То не беше нито много голямо, нито много малко. Някъде, около сто и шестдесет хиляди квадратни мили….. (тук втората част на думата по магически начин се е скрила, но завършва на „ . етра“, може би някой ще се досети). Разграфено на квадрати. Черни и бели. Тези вълшебни коне не ядяха обикновена храна. Хранеха се единствено с въображението и с мисълта на ездачите си, на тези, които ги направляваха. Аз не бях от най - изявените им ездачи, но винаги ми правеше истинско удоволствие да препускам с тях. С белите или с черните. Пробвах и едните, и другите! Понякога препускахме по полето заедно с баща ми. И участвахме в техните игри и битки.

       Не зная колко струва кафявият жребец, подарен на „страната на пандите“! Сигурно много! Но моите са безценни! Защото са ми подарени някога от моя скъп баща! И защото заедно с него и с тях сме препускали в онова равно, вълшебно поле. Дето се простира на площ сто и шейсет хиляди квадратни …...

       Зная също, че някога, заедно с татко, те са преодолели дълги месеци на огромни, нечовешки изпитания, заточени всички заедно, някъде в мрачната пустош. И че конете са му помогнали много, за да оцелее! Защото въпреки заточението, въпреки прангите, те заедно волно са препускали по вълшебните полета. Не са могли да ги спрат! Затова и аз ги ценя толкова! И ги пазя като скъпо наследство от баща ми.

       Ще ме попитате, как ги взех със себе си тези цели четири коня? И как ги запазих толкова дълго време?

       Всъщност, времевият канал по обратния път беше превърнал тези страхотни коне в дървени фигури за шах. И така бяха преминали през всички пътеки, пътечки, пътища и тунели, през които и аз съм минавал напред и назад във времето. Заедно с тяхната дървена  конюшня, във формата на фурнирована кутия за шах.

       А вие? Подарихте ли на някого плюшена панда? А получихте ли в замяна някакъв дървен кон? Па макар и само един и кафяв?

       И препускате ли понякога по вълшебните полета?

09 Януари 2018 г.  Здравко Т. Арнаудов