В далечната пустиня Калахари,
където вятър духа гдето свари
и слънцето припича неуморно,
едно перце червено, чудотворно
в плен беше задържано  от едно
самотно, странно и навъсено дърво.
А старата легенда тук мълви,
че ако смелчага някой го освободи,
ще сбъдне най-лелеяните си мечти.
Разбрали за бедата на перцето,
ята наперени, накокошинени петлета,
поели дълъг път към Калахари
кой сам, а друг - с отбор другари
и всеки бързал другите да пререди
и  сам самичък да освободи
перцето от ужасните беди,
перцето, дето сбъдвало мечти.
( Навярно то било е от червен петел,
не само омагьосан, но и много смел!)
Но ден и нощ там бурите вилнели
и спирали летежа на петлите смели.
В стихията, едно единствено петле
успяло трудно някак да се добере
най-близо до средата на опасната пустиня,
където пленникът бил скрит от сто години.
Това петле бил някой Пипикок
и даже той съвсем не бил висок.
Но смелостта му стигала за трима,
за трима,  даже още  за петима.
През бурята, в подножието на голяма дюна,
наш  Пипикок  успял да се захване с клюна
за нещо като корен, щръкнал от земята.
Но коренът започнал  да крещи и да се мята.
Така той с удивление разбрал,
че с клюна – за змия се е държал.
Държал той крайчеца на нейната опашка
и стискал, стискал с клюна си юнашки.
Той, Пипикок бил пръв герой,
а баба му, и тя била от сой. Та,
нашият герой не се уплашил никак от змията,
а тя крещяла без да спира да се мята.
"-    Хей, пускай бързо моята опашка!
Не е туй корен, нито някаква тояжка!"
“-   Ох , извинявай! рекъл Пипикок
и сторил реверанс с поклон дълбок.
Благодаря ти много, мила, че ако не беше ти,
тук  мисията моя щеше да се прекрати!
Защото ветровете духаха ужасно
и аз не на шега си бях натясно.
За малко да ме духнат в небесата
и после много щях да си изпатя.
Какъв щастливец съм да срещна точно теб,
че дълъг път ме чака занапред.
Аз имам трудна мисия пред мен
- перо магическо да освободя от плен.
Ще трябва и пустинята да прекося,
а най-накрая и перцето да спася!
Ще мога ли на тебе да разчитам,
че в дълъг път другар аз предпочитам?
- Ах, колко съм доволна! казала змията.
Желая с теб да прекосим земята,
но що въпроси мъчат моята душа.
Отговори ми, за да се успокоя.
Как ти не се изплаши днес от мен?
Дори не беше никак притеснен?
Че който види днеска някъде змия,
той бяга ужасено през глава,
от крясъци кънти околността!
И друг въпрос ме мъчи ей сега,
че нямам аз нито ръце, нито крака.
Как в пътя дълъг аз ще съм полезна?
-    Ще правиш ти компания, любезна!
По пътя дълъг, ще си говорим двама с теб.
Тъй каза Пипикок и тръгнаха напред.
Но точно бяха минали през долината,
когато с  дъжд продъниха се небесата.
-    Аз мислех, че в пустиня не вали!
пророни Пипикок. Как мислиш ти?
Змията каза. -"А, случва се. Веднъж на сто години,
но имам чувството, че днеска срокът е изминал!"
Но докато мътната вода течеше покрай тях,
петлето бръкна в нея със замах
и от потока се сдоби със  стомна.
Не бе голяма, но за пълнене с вода бе годна.
За по-натам, петлето я напълни със вода.
И продължиха си по пътя под дъжда…
(Отварям тука скоба само за да кажа
че във пустинята, водата е тъй-важна!)
Но пълноводният поток им бе препречил пътя,
а пък назад и двамата не щяха да отстъпят.
Тогава смелото петленце прецени,
че през потока  брод ще трябва да се построи
и във водата трябва камъни да хвърлят,
да могат  тъй потока да прехвърлят.
Тогава пък змията взе да се оплаква:
-     Да, туй работа е лесна и добра
за този, който има и ръце, а и крака.
Но аз не мога тук да съм полезна!
Ох, чак от кожата си ще излезна!
-    Не се ядосвай! успокояваше я  Пипикок,
когато вече преминаваха над буйния поток.
Приятелите в нужда се познаваме!
Е, хайде, нека двама продължаваме!
Но докато заедно вървяха в равнината,
в гнездо на скорпиони вкара ги следата.
-   Внимание-е! Пази се-е! Скорпиони-и!
С отровното си жило те са шампиони!
Че само ако ни ужилят с него, знай,
на нашето пътуване ще сложат край.
Така змията викаше на Пипикок,
за да го предпази и със пъргав скок
измъкна се от мястото, където
не трябваше да стъпва и петлето.
А след премеждието, и петлето,  и змията
отминаха по пътя по-нататък...
Вървяха през пустинята те още два-три дни,
и малката компания добре се измори.
Поспряха те за малко до един откос,
но тук змията имаше си нов въпрос.
- Кажи ми Пипикок, как тъй изведнъж,
реши да прекосиш света на шир и длъж?
-   Аз трябваше на туй да се реша
червеното перце от плен за да спася!
-    Как, само заради това червеничко перце?
Ще да е много, много лудо туй петле!
На следващия ден пред двамата, човече,
висока каменна стена им се изпречи.
Петлето скачаше невъзмутимо по стената,
а неговата дружка пак ревеше за краката:
-   Ех, ако имах  моите жадувани крачка,
щях да прескоча много лесно таз стена.
А тя висока е и права като свещ
и ми докарва щур световъртеж!
Петлето пък, за да я окуражи,
провикваше се: - Куку-ригу-рииии!
Не се предавай, мъничко остана!
Щом я прехвърлим и вода ще пийнем двама!
Че нашите усилия ни изморяват
и глътка-две водичка заслужават!
А щом успяха  да преминат над скалата,
се тръшнаха юнашки на земята.
И размечта се сладко там змията
как, ако тя си имаше ръце, пък и крака,
как щеше да кръстосва  неуморно по света.
Какви страхотни и забавни приключения
очакваха я вред, без  никакво съмнение!
А часове след сладката почивка,
зад хълма, след една изтумбена извивка,
през маранята изведнъж се появи
целта на техните лелеяни мечти.
Тя беше в странна форма на дърво
и имаше дори едно око.
Бе кактус странен, грозен и бодлив
и даже не приличаше на жив.
Но на върха, на най-високото стебло,
където имаше едно единствено око,
небрежно беше бучнал той красиво,
като ефирно пурпурно ветрило,
така желаното и търсено от тях перо.
Застанало пред кактуса, петлето  гордо каза
и своята решителност показа:
-   Аз съм петлето Пипикок,
а тя змия е, не е смок!
Дошъл съм тук от края на света,
червеното перце за да спася!
Така че, ако нямаш свои възражения,
ще трябва да го пуснеш, без съмнение!
-    Не съм съгласно! каза му дървото.
Че то ми пази сянка на окото!
Освен това, с тоз цвят от пурпурно червено,
то ме превръща някак в пременено
и посред пясъците на голямата пустиня
ме забелязват и от миля и половина.
Не съм съгласно! Нивга няма да го дам!
А Пипикок му каза:  - Какъв позор и срам!
Как смееш в тези сложни времена,
в плен да държиш перцето без вина?
За теб аз зная, че поне от сто години,
стоиш си тук само, без никакви роднини
и даже не си опитало и капчица вода,
от жажда страда твоята снага.
Пусни перцето, а аз на теб в замяна,
ще ти полея корените с вода от тази кана.
Отдавна нося я препълнена за мен, но
пийни си  сладко и бъди благословено!
Но странното дърво  навъсено му каза:
-   Не се опитвай да ме съблазняваш!
Ти моето перце не заслужаваш!
Ще си остане вечно то със мен,
ще ме краси до сетния ми ден!
Но Пипикок бе много упорит,
а имаше и замисъл съвсем открит.
Макар дървото да не пускаше перцето,
петлето корените му поля с добро в сърцето.
И чудо, чудо! Рано, рано сутринта,
щом слънцето събуди се в деня
и двамата приятели се понаспаха,
вълнуваща картина те видяха -
прекрасни цветове окичваха дървото.
Не му се беше случвало това в живота!
Но докато са цъфтели тези цветове,
те пуснали на свобода плененото перце.
Така петлето Пипикок, а и змията,
се разтанцуваха щастливи на земята.
И петльо  каза после на  перцето
с потиснато вълнение в сърцето,
как бе мечтал  за този ден, ала дори,
как сам не би могъл да го освободи
без помощта на своята приятелка - змия,
която имаше отколешна мечта
да има свои и ръчички, и крака.
И Пипикок отправи му единствена молба:
-    Дали ще може, ей тъй, без да губи време,
желаните ръчички и краченца тя да вземе?
Но още не изрекъл той молбата,
с крачета вече тропкаше змията.
А имаше и своите ръчички.
Така щастливи и доволни бяха всички!
Но най-доволна и щастлива беше тя
и благодарността ѝ даже миг не закъсня:
-     Благодаря ти, скъпи Пипикок, благодаря!
Ти си ми най-ценният приятел на света!
Сега и аз ще мога като другите деца
да си завирам  пръстчето в носа!
Да се почесвам с нокти по гърба,
да си мириша миризливите крачета.
И колко хубаво ще е навярно
и съвсем неземно
под всяко нокътче да имам черно? 

по мотиви от приказката на Christian Jolibois “PITIKOK e la plume magique”

Здравко Арнаудов
Morges, 14-16 Ноември 2018.
На моята внучка Клое Калина