Посвещавам на моите приятели Роси и Джефи,
но и на всички, които са тръгнали на дълъг път!

Нейната баба бе руска графиня,
а дядо му - кримски имам.
Моята баба пък - бе домакиня,
а дядо ми - кираджия голям.

Те бягаха – техните, от руските саби,
а моите – от крив ятаган.
И всички се впуснаха в странство далечно,
да търсят и  къшей, и стан.

И всеки,  от своята мила родина,
бе тръгнал към  тази земя.
Бе сложил в „каляската“ много надежда,
скъп спомен  и част от дома.

Пристигаха в сложни, размирни години,
когато се лееше кръв.
Не знам нито кой бе пристигнал последен,
кой втори и нито кой – пръв!

Там някъде, младата руска графиня,
владееше замък край Псков.
Прислужваха в  стаите куп „камерхери“,
тя ходеше често на лов.

Ала, пристигнали „красные“ с крясъци!
Тя впрегнала екстрено впряг
и щом се засмяла луната вечерна,
препуснала с „тройката“ в бяг!

А пък имамът,  млад кримски татарин -
той беше във „суните“ вещ,
напяваше свойте молитви  протяжно
и вечер четеше на свещ.

Ала, развя се пряпорец внезапно,
дочу се гръмовно „ур-ра!“
Той бързо събра многобройната челяд
и тръгна на юг през степта.

На моят родител, каруцата стара,
тя имаше „тетовски“ впряг.
И дядо пътуваше с нея на изток,
да търси и пристан и бряг.

Най бе му харесала Пирин планина,
туй място, под връх Ореляк.
„Аз тука ще свия гнездото!“, извика.
И тук ще е моят „оджак“!

* *    Минаха, има-няма, сто години...   **

Най-малката внучка –„графинята“ руса,
бе станала икономист.
Туй, сметките - бяха за нея играчка
и често играеше „вист“.

А щом си „откраднеше“ мъничко време,
тя бързо попадаше в плен
на скъп и на дълго очакван приятел –
на нов живописен гоблен.

А кримският внук пък, бе станал спасител!
На мравка отдаваше чест!
До вчера спасяваше охлюви в мрака.
Татарите бранеше днес!

Бе сложил в торбата три титли върховни
- три  „дипломи висши“ с печат.
И пълната стая със книги и рими,
му беше мечтания свят.

А моята скромна, самотна особа,
бе само един инженер.
Обичащ със лист и молив да мечтае.
Да пише. Да пише безмер!

Да спомня на другите случките стари,
за минали дни, времена.
И да осъмва с петлите последни,
раздиращи с глас утринта.

                     ***
Туй бяха те, тримата внуци - приятели
с безкрайно различни съдби!
Излезли от стария замък, от „хутора“
и от „бейлика“ дори.

Събрани от странна, от силно заплетена
и често  жестока съдба,
в таз малка, огряна от слънцето
и много красива страна.

София, 20.01.2018 Здравко Т. Арнаудов

Широка поляна, Родопите, 2010