(по действителен случай, променени са само имената на героите)

            Стоеше си насред хола, щракнал напосоки някакъв телевизионен канал и гледаше семеен канадски филм. В него се  разказваше за едни хора, дето си бяха пробили покрива на къщата. Бяха си организирали цяло семейно разследване, за да разберат кой е виновен за протеклия покрив. Накрая се оказа, че тези, които започнаха разследването, родителите, са виновни за протичането му! Беше му много забавно!

        Дотук вече беше открил най-малко две прилики с това, което му се беше случило преди време на него. Първо - имаше пробит и течащ покрив и второ - имаше разследване. Само че, в неговия собствен случай бяха замесени не само семейство му, но и Датската кралица, посланика на кралство Дания, поне една национална прокуратура, множество служители от полицията, един квартален полицейски инспектор, неопределен брой съседи,  нескопосани клевети срещу безброй непознати, квалифициран клеветник, едно малко бяло куче  и една неизвестна пишеща машина. И той!

       Но имаше и една съществена разлика. Тогава изобщо не му беше забавно както с тези от филма! И ако не му се беше случило на него самия, никога нямаше да повярва в тази нелепа история!

      Преди известно време Младен се занимаваше с дребен бизнес. Офисът му бе на партера на стар панелен блок в един столичен квартал. А на най-горния етаж в  средата, живееше един от многобройните съседи. Доста възрастен и самотен. Младен беше общителен, а особено когато се касаеше за съседи, винаги се опитваше да поддържа добри отношения с всеки, доколкото това е възможно. И от време на време канеше съседа от последния етаж на кафе и да си поприказват на общи теми. Просто от любезност. Когато протече покрива на съседа, съвсем естествено му помогна с пари. Младен имаше бизнес, а съседът имаше течащ покрив и беше самотен пенсионер. На външен вид  възрастният човек беше слаб, не много висок и имаше характерен, тясно подстриган мустак. Като тънка линия над горната устна. Винаги носеше светъл кариран костюм. Изглеждаше съвсем нормален и беше в добра кондиция за годините си.  С него  живееше  само едно симпатично дребно куче, с което те двамата всеки ден ходеха на разходка. От време на време ги виждаше през прозореца на офиса си като излизаха или като се прибираха. Когато се запознаха, съседът трябва да беше на около седемдесет и няколко. Естествено, щом се срещнеха навън, винаги го поздравяваше.  И така, някъде около десетина години.

Здравей, здрасти! Здравей, здрасти! Здравей, здрасти! Здравей …
 

Клеветата като бриз,
като нежен тих зефир
неусетно, фино, леко,
почва сладко да шепти.

       Един следобед пристига един от  съседите от втория етаж - Тотко. Някога е бил телефонен техник. Важен човек от близкото минало! Още докато му отваряше вратата, Младен забеляза, че Тотко има леко притеснен вид.

-Здравей, Младене! Видял ли си това? Беше разлепено по входа. И Тотко му подаде един лист хартия.

        Младен го взе в ръце. Беше само един лист. Най-обикновено парче хартия!  Изобщо не подозираше колко важно нещо държеше в ръцете си и до какви последствия щеше да  доведе тази невинна хартийка в следващите месеци.

       Беше една единствена страница, написана на пишеща машина. Машина, каквато не беше виждал поне от двайсетина години. Страницата беше изпълнена  с едва различаващи се букви поради  изхабената мастилена лента. Беше пълна с множество сгрешени думи и после пренабити отгоре с "хххх". На няколко места имаше оставено място с точки за попълване. Нещо като самоделна бланка. Освен това трябва да е била копирана многократно на ксерокс. Имаше явни следи от това многократно действие.

        В първото оставено поле беше вписано на ръка с молив неговото име. По-надолу, някъде към средата на листа, бяха оставени още няколко реда с точки. Там пишеше неща, които не си заслужаваха да се запомнят. Някакви глупости, които никога не беше извършвал. Накрая имаше някакво нечетливо изписано име, в което едва се разпознаваше името на съседа от най-горния етаж. Съседът с кученцето!

       Още не беше успял да прочете листа, а Тотко започна да го утешава, че абсолютно същата бланка, само че с имената на повечето съседи, включително и с Тотковото, по-рано през годините били разлепяни наоколо. Все от същия източник. Един вид, да не се притеснява толкова. Като нещо обикновено, като нещо незначително. Или по-скоро дори като квартална атракция и привилегия. Като номинация. Едва ли не, му казваше да изпита гордост, че най-после и той е удостоен с тази велика съседска чест! Какво безумие, а?

       Младен не се притесни, нито се възгордя от "номинацията", но беше изумен. За пръв път през живота си се сблъскваше с толкова груба, глупава и безпочвена клевета. Може би вече беше потърпевш и от други подобни, но просто не подозираше за тях. А сега държеше в собствените си ръце една такава гадост.

       Бланката беше адресирана до районното полицейско управление. Поговориха си още малко с Тотко и после го изпрати до вратата.

Скоро забрави за случката.
 

Бавно, ниско, тихо, тихо,
шепне, съска без да спи.
Тя във хорските уши
се развихря и шуми!

       През живота си беше имал малко срещи с милиция и полиция. Само по административни процедури. И слава богу! Свикнал бе с начумерените, студени и излъчващи досада физиономии на служителите от това ведомство. Но този човек беше различен. Усмихнат и любезен полицай. Истинска рядкост! Не знаеше на какво се дължеше това. Дали защото вече тайно беше проучил Младен и криеше факта с любезността си, или просто защото беше познат на един от служителите му във фирмата?

       Дойде да се види със своя познат в офиса на Младен. Двамата пиха кафе и приказваха надълго в съседната стая. После се запозна и с Младен. Поприказваха си. Младен му разказа за своята дейност. И това беше.

       Мина известно време. И един ден, получава  призовка, да се яви в канцеларията на кварталния. Не си спомняше вече как го повикаха, дали беше по телефона или беше дошла бележка направо в офиса. Нямаше значение. Трябваше да отиде за някаква справка. Там го прие вече познатият  квартален инспектор, предложи му стол за да седне и му връчи един лист. Беше същата машинописна бланка, която беше чел преди повече от месец в своя офис. Само че, това което прочете този път, беше трудно да се забрави! Или поне не всичко! Този път пълнежът беше друг. Обвиненията срещу него този път бяха по-обширни и доста по-различни от предишните. Но също толкова налудничави.
 

Настанява се коварно
и разбърква им ума.
Щом излезе през устата,
бързо стига до върха!
Взела сили, леко леко
ту е близо, ту - далеко.

       Там пишеше, че господин еди-кой си, т.е. той, Младен, бил изключително опасна личност, „оглавяваща високоплатена терористична група“. И на незнам кой си септември, преди една година, в еди-колко си часа, бил направил опит да убие въпросния господин, който беше попълнил бланката. Било акт на тероризъм! Въпросното покушение било извършено, „посредством засядане в асансьора“. Това бил опита за убийство от негова страна. Самото засядане на асансьора, в който се е возел въпросният господин, бил опита за убийство!

       Когато на човек му сервират такива абсурдни обвинения в официална институция, обикновено се чуди да плаче, или да се смее. Нямаше как, беше в полицията и трябваше да напише своята версия. Писа дълго в приемната на кварталния, че няма нищо общо с това деяние. Че не беше причинил засядането на асансьора на въпросния господин на упомената дата преди една година.

       Що се отнася до офицера, той  беше доста словоохотлив за полицай и сподели, че при тях има многобройни еднакви бланки, попълнени от същия този господин, пълни с несъстоятелни клевети срещу много и различни хора от квартала. Истински конвейер! Но нямало как! На преписките трябвало да се отговоря! Изказа съждението, че вероятно човекът не е добре с главата, но че това е положението.

       На Младен му идваше да попита, защо след като в полицията имаха толкова много подобни „попълнени бланки“ от същия човек, не им „светне някаква лампа“? Че точно този „съвестен гражданин“ има проблем, а не изписаните с имената си  в бланките! И че вероятно проблемът е някакъв друг! Например, че клеветникът няма близки и приятели около себе си. Че с тези писма самотата му крещи за внимание и помощ?

       Явно не им влизаше в задълженията и най-вероятно лампата им беше изгоряла и не можеше да им „присветне“!
 

       Младен беше осъзнал с огромно  съжаление, че неговият „мил“ съсед се беше оказал професионалист. Професионален клеветник! Едва ли още му плащаха както някога за подлостите и клеветите срещу ближните му, но навикът е едно от най-силните неща. Някои твърдят, че да заучиш дума, движение или нещо да ти стане привичка, е достатъчно да го напишеш или изпълниш тридесетина пъти. Но лошите навици остават за много дълго време. Понякога за цял живот.

       Вероятно някога съквартирантът на кученцето беше вършил „добре“ работата си, но възрастта често не прощава. Живеейки сам, го  бяха  нападнали демоните на миналото и кучето му не можеше да го предпази от тях. Колкото и да лаеше по нощите!

       Младен не знаеше колко от другите съседи си говореха с този човек, но имаше чувството, че е един от малцината, ако не и единствения. Може би това се дължеше на факта, че беше новак в блока и не познаваше ситуацията.  И просто не знаеше за останалите клеветнически писма на хрисимия на вид съсед! А като добавим  факта, че само той и още един младеж от входа бяха проявили отговорност и съчувствие и бяха дали пари  да се ремонтира общия покрив на блока, за да не капе върху главата на клетото куче и неговия съквартирант! Как да не ти се отблагодарят подобаващо? Това просто си крещеше за благодарности. Всички знаем поговорката!

Искрено ги съжаляваше тези хора!

„Като буря,  като гръм
поразил самотен хълм
тряска силно и бумти.
От недрата на леса
тя оставя ви без дъх
и смразява ви кръвта.

       Минаха няколко месеца. Мислеше, че с това което написа в приемната на кварталния, нещата ще приключат. Уви! Лъжеше се!

       Отново беше повикан при инспектора да дава обяснения за въпросния „вероломно заседнал асансьор“. Отново писа, че не знае за какво става въпрос. И за пореден път се успокои, че тази лудост ще приключи.

       Това, че съседът беше луд, го разбираше прекрасно! Но само съседът ли беше луд в случая? Не можеше да проумее защо дневния ред на толкова сериозни институции се определя от един явно „изпушил“ човек. При толкова многобройни еднакви бланки с нелепи обвинения. При толкова много засегнати невинни хора. До скоро така променяха и прекършваха хиляди човешки съдби!

       Междувременно, един ден срещна на улицата съседа с кучето и най-приятелски го попита какво има срещу него?  В отговор получи объркани бръщолевения за „покушението“ в асансьора и  искрената почуда:

„Ами, след като не си ти причинил засядането на асансьора, тогава кой друг може да бъде? Просто няма кой друг!“

       Кой друг, ако не единственият човек, който му обръщаше внимание? Имаше някаква изкривена логика!

„Най-накрая  се разпада,
но преляла без преграда
тя гърми като тимпан,
земетръс и ураган!
Всява ужас и тревога,
въздухът трепти!

       Минаха шест месеца. Младен отново беше забравил за чичото с кученцето. Но „матрицата“ отново му припомни акуратно за него. Този път беше викнат в РПУ-то. Чака един час в коридора да го приемат и се насити на мизерията, в която работеха тези хора. Не ги облазяваше никак!

       Този път срещата беше с непознат офицер, който му връчи празен кариран лист и го насочваше какво да пише в отговор на обвинението. И му обясни още в началото, че работата е „дебела“. Оплакването било препратено към РПУ-то от главната прокуратура, а при тях  пък било дошло от посолството на Кралство Дания. Нашият чичо с познатото симпатично кученце беше много упорит и не си оставяше каруцата в калта! Беше написал писмо до Кралство Дания и до Кралицата на Дания относно неговото въображаемо „покушение в асансьора“, което вече две години не се разрешавало. Нещо се бавели от нашата полиция!

       Тази „блестяща“ и „значима“ съседска клевета за „опасния атентат“ беше обиколила цяла Европа. Вероятно беше погостувала в кралската датска канцелария, след това е била препратена до посолството им у нас, от там до главна прокуратура, до дирекция на полицията, до РПУ-то, до кварталния инспектор и накрая - до Младен. Пълен кръг! Възможно беше клеветата да е ходила и до други кралства! И цялата държавна машина се занимаваше с този абсурден случай! И пълнеше папките с досиетата. Най-вероятно, просто си нямаха друга работа?

       Дори на въпросният офицер му беше омръзнало да се занимава с това! По едно време, за огромна почуда на Младен отбеляза, че „когато чичото си отиде“, проблемът естествено ще се разреши и на всички ще им олекне. Припомняше  недвусмислено известния принцип: „Няма човек, няма проблем!“ Кой ли го беше казал преди?

       Младен не желаеше абсолютно нищо лошо на своя съсед, а беше изпаднал в „нелепа задънена улица“- улица без изход.  Беше много тъжно, че няма надежден филтър срещу ежедневната човешка глупост!

За бога!
Онзи, който е на прицел
унижен е от лъжите,
и след публичния шквал
нито жив е, ни умрял!

       След няколко месеца Младен научи, че чичото с кученцето „си е отишъл“!  Проблемът се беше „разрешил“ по естествен път.

       Изобщо не изпита облекчение! Нямаше никакво място за радост. Първо, осъзнаваше как тази огромна машина, съставена от безброй лошо навързани колелца, може да смачка всеки по нечия налудничава приумица. Папките се пълнеха и местеха акуратно напред-назад след всеки налудничав сигнал, мачкайки невинните хора съвсем законно, а лудите си лудуваха на воля. Не само „чичото с кученцето“ попълваше бланки с нелепи клевети! Беше пълно с такива като него, с различни животни за домашни любимци. Но, животните в тези случаи нямаха абсолютно никаква вина! Животните никога не се занимават с клевети! Клеветите винаги се правят от друг вид „животни“, от друг биологичен вид!

       И лошото е, че натоварените с преписките изобщо не се интересуват и не си задават въпроса:

„Кои са истинските жертви?“

А вие, досещате ли се?