В бял лебед кучето се влюби,
ума по него си изгуби
и цели нощи, цели дни
той във ума му се всели.
Мечтаеше си до забрава
каква страхотна двойка стават.
Представяше си как в захлас
танцуват вихрено. В екстаз
измисляше му куп сонети,
припяваше ги със фалцети.
Понякога, за жалост, ой,
напомняха  на вълчи вой.
А лебедът бе тъй красив,
тъй недостъпен, горделив.
И беше неприлично млад,
без страх от жега или хлад.
Водата беше му стихия.
Протягаше изящно шия,
потапяше я във водата
или припляскваше с крилата.
А ухажорът на брега
отново губеше ума.
Но докато кучето мечта, мечта,
внезапно  пукна … есента.
И тъй красивата мечта
далече с ято отлетя...
А старият и глупав пес
реди сонети и до днес..

 07.09.2018   Здравко Арнаудов