Един домашен пес се излежавал ден след ден
край наковалнята на топло настанен
и докато с чука ковачът неуморно тракал,
той търпеливо в дрямка своя кокал чакал.
Но щом стопанинът му спирал да се наяде,
веднага скачал и до неговите колене
дорде човекът жадно вдигал бокал,
въртял опашка и скимтял за своя кокал. 

А умният и мъдър господар,
със укор във гласа му давал своя дар:
-Щом чукам със чука, ти мързелуваш или спиш,
но до трапезата все бързаш да се доредиш.
Че мой приятел си ти всеки ден ми казваш,
но само край трапезата това ми го показваш.
Ще трябва да се поразмърдаш, време без да губиш,
та кокала що глозгаш, честно да  заслужиш.
Излез на двора, мъничко потичай и полай,
със сигурност по-сладък ще е после твоя пай.
Не е добре да си лентяй и мързелив,
дори добре опашка да въртиш
или за кокала учтиво да скимтиш.
И ако всичко е така, тъй както казваш,
това на всеки ката ден и с всяко действие
ще трябва да доказваш...

Измежду редовете, както ми се струва тука,
ще можеш да откриеш своята поука. 

Здравко Арнаудов, 28.02.2019